Текстът за еуфоризма, който Новинар от политическа коректност не пусна

Секта атакува българската арт-сцена

„Ние сме тук, за да ви презаредим с надежда” – заявиха музикантите и със своя ритъм, излъчване и силното сценично присъствие изпълниха „задачата” си с лекота. Нямаше човек, който да не напусне залата по-усмихнат, по-обнадежден, по-вярващ, и разбира се, безнадеждно заразен с тежка форма на еуфоризъм.”

Галя Младенова ”Да изживееш еуфоризма”

От месец насам в българското арт пространство тече мощна пиар акция на движението на така наречените еуфористи. Още преди първата им изява на 24 март в Sofia Live Club бе дадена широка гласност на идеите и нагласите на младите творци. Амбициозната им концепция включваше заклинания от типа: „ние сме отговор на пошлостта в изкуството и искаме нов ренесанс”, „правим ново изкуство”, „мразим наркотиците, творците не трябва да показват полови органи в творбите си”, „ние не сме развратници, алкохолици и наркомани, еуфорията ни произтича от това, което правим” и прочее морално-естетически поучения.

Първоначално бях учуден от подобен тип неокомсомолско говорене на млади хора, но когато потенциалната публика на еуфоризма бе засипана от слогани от сорта на „презареждане с надежда” и „ритуал на храненето на духа/екстаз от обрязването на сърцето”, всичко си дойде на мястото. Неколкодневното ми търсене в интернет, с помощта на колеги – писатели и поети, споделящи изненадата и опасенията ми, се увенчаха с логичен резултат. Секта! Еуфористите се оказаха представители на харизматичното „християнско” движение „пентекостализъм”, поставящо акцента върху директното общуване на личността с Бога, измолването на дарове, говоренето на непознати езици и целия арсенал от сектантски духовен кич, който промива мозъците на последователите си и ги зомбира, нерядко с цел финансови облаги. В частност привържениците на еуфоризма са част от общността „Християнска църква Сион”, музикантите например редовно участват в молитвените събрания на сектата, техен член често извършва мисионерска дейност в Уганда и т.н., и т.н.

В добавка на всичко това се оказа, че еуфористите освен сектанти са и плагиати. В твърдението им, че правят „ново изкуство” няма нищо вярно. Не мога да повярвам, че хора претендиращи да направят едва ли не духовна революция на българската арт-сцена не са проверили, че течение на еуфористи отдавна има. Да оставим настрана, че не са го споменали поне, като референция, от човешка и творческа благодарност, в гръмките си, инфантилни манифести. „Автентичният еуфоризъм” е свързан с имената на музиканта Сет Симънс и художника Роландо Диаз, кубинци по произход, които от дълго време прави „еуфористични пърформанси” на живо. Приликата не свършва само с имената – и кубинските, и нашенските „еуфористи” залагат на симбиозата на изкуствата – текст, музика, рисуване, а и картините – продукт на двете течения немалко си приличат.

Получава се нещо много странно, но за сметка на това „грешката е вярна” – плагиатстващи сектанти, които чрез агресивен пиар се опитват да станат запазена марка за „арт-движение” на българската сцена. Ако бяха само плагиати щях да се надявам следващият „оригинален пърформанс“ на тийн групата буфосинхронисти „Български еуфоризъм“ да бъде – да се изправят пред хората без морално кълчене и превземки, и да кажат: „сори, това ни беше концепцията, вярно много е  тъпа, ама, щото излезе на първите страници с резултати в Гугъл…“ Ситуацията, обаче далеч не се изчерпва с типичната за курсовите работи на българската студентстваща младеж copy-paste субкултура. Остава крайно сериозният въпрос, защо творци-сектанти не се осмеляват в България да правят нещо в популярния алтернативен световен жанр „christian underground”, щом са толкова иновативни, па макар и втора цедка и имат нужда от „-изъм” (да оставим настрана това, колко е смехотворно, защото вече сме ХХI век) и не декларират открито тезите и идеологическия си бекграунд, а мимикрират под формата на „обикновено“ арт течение. Моят отговор е – за да се пробутат нагло в системата, директно в мейнстрийма, предлагайки едно, имайки предвид друго – и за тях добре, и за пасторите-кукловоди. Но има и други болезнени въпроси – дали сектите не са открили нов, по-модерен начин за зомбиране на млади хора, като за това използват нетрадиционен подход за агитация, а именно медии за литература и култура, и социални мрежи като Фейсбук, където облъчването с еуфоризъм бе особено агресивно? И още – дали родителите и близките на тийнейджъри, които имат нагласата, че отиват „просто на едно литературно четене в концертен вариант”, биха предположили, че децата им са подложени на религиозна агитация?

Българската публика е взета за двоен дебил – прокламира се „ново изкуство”, изплагиатствано от вече съществуващ проект със същото име, а после се оказва и че еуфористите искат да слагат памперси на шедьоврите на Микеланджело и черни лентички във филми като „Последно танго в Париж”, не просто понеже ей така, между другото, фетишизират морала на птичките и тревичките, а защото са сектанти и за слава на перверзната си представа за „Исус”. Трябва точно и информирано да знаем, какво избираме и какво се мъчи да ни се хареса, защото иначе се получава, че се лъже, поради нещо много по-страшно и от плагиатството, и от сектантството – най-банален и бездарен конформизъм.