Архив за юли, 2009

Lili Marleen

Posted in Гибель богов on 31.07.2009 by kuklowoda

лека нощ деца

Heppy Hour

Posted in БЛОГ on 31.07.2009 by г-ца С. К.

5.50

Сигнално жълто

Posted in жълта преса on 31.07.2009 by kuklowoda

детето кафка получи голямата награда на ЛГБТ- общността, за особени заслуги в областта на активизма – жълтата фланелка

жълто

Ален декаденс

Posted in Под дъгата on 31.07.2009 by kuklowoda

чичкото с червена главичка учи децата, че между приказките на братя грим и житията на светците има много общоганди

R.I.P. Аспарух Лешников

Posted in Комедиен Хармонист on 31.07.2009 by kuklowoda

поздрав за всички секс-маниаци

43

Posted in 43 on 31.07.2009 by kuklowoda

вчера съвсем импровизирано преди полунощ в кръчмата на пиротска със силвия канин, звяра и уудмън…

сандра хофман и силвия атакуват журналистическия, стискаме палци, въпреки мнението ни за тази институция и професия lol

Вариант: Свръхдоза

Posted in drive like there's no tomorrow, Жив е той жив е, зомбита on 31.07.2009 by kuklowoda

навремето добринка корчева – ярък фен на постмодерните мистификации в пресечната им точка с преобърнатите патоси, смисли и сензационни гледни точки на градските легенди, преведе текста на Александър  Голдщейн за Поплавски и неговите посмъртни сало – превъплъщения.

ТАЙНИЯТ ЖИВОТ НА БОРИС ПОПЛАВСКИ

Както гласи официалната версия, Борис Юлианович Поплавски е починал през октомври 1935 г. в Париж, на 32 години, в резултат на отравяне с недоброкачествени наркотици (вариант: от свръхдоза). Неофициалната версия пък, към която се придържала цялата руска общност във френската столица, разглеждала събитието двояко: като самоубийство или даже като убийство. Свидетелство в полза на убийството било писмото на някакъв емигрант от грузински произход, партньор на Поплавски в неговото последно наркотично пътешествие по ръба на нощта. Авторът на писмото съобщавал на годеницата си, че е решил да умре, но за да преодолее страха, имал нужда от компаньон, който щял да стане един нищо неподозиращ младеж. Както твърди в дисертацията си „Въображаемата вселена на Борис Поплавски“ (1981 г.) Елен Менегалдо, на 8 октомври поетът се срещнал с тайнствения си познат – грузинец, и осъществил заедно с него „експеримент“ (близо до руините на римския цирк „Лютеция“/, като го продължил вече в квартирата си на улица „Баро“ – мизерен павилион с номер 76 А, разположен на покрива на гаража на фирмата „Ситроен“. Изкусителят на Поплавски умрял същата нощ, поетът починал на сутринта, при това, както уверявали по-късно някои приятели на Борис, хероинът бил подменен с отрова, за което самият Поплавски, уж никога по-рано не прибягващ до наркотиците и затова в дадената област неопитен, нямал ни най-малка представа.

Още повече привърженици имала версията за самоубийството, която нагледно потвърждавала тежката предсмъртна ситуация и „упадъчните“ настроения на поета. Нищетата, разбира се, била участ не само на Поплавски, но и на цялото „незабелязано поколение“ млади изгнаници, израснало върху асфалта на чуждите европейски столици, и за разлика от „дядовците“, на които било сърдито, неуспяло да се наслади на живота по време на стария руски режим. Това било, забележете, не просто бедност, а именно най-горчива нищета, която според мъдрия израз на татенцето Мармеладов си е несъмнен „порок, ваша милост“ (няма да цитирам христоматийните свидетелства на Ходасевич и Зинаида Гипиус, рисуващи бедствените условия на младите руски литературни парижани), но Поплавски в края на краищата сигурно е щял да се научи да понася този жалък живот (и наистина се научил), ако към него не се примесвали вече съвсем унизителни разочарования от литературен характер. „И какво толкова е станало – пише Поплавски – в метафизичен план от факта, че на един милион души им бяха отнети няколко виенски канапета със съмнителен стил и няколко картини на слабоизвестни автори от холандската школа, без съмнение – копия, както пухениците и пирозите, от които неудържимо те кара на тежък следобеден сън, подобен на смърт, от който човек се буди съвсем опозорен?“

Наистина, абсолютно нищо. Е, реквизирали два-три дивана, чудо голямо.

Но какво да се прави, кажете ми, моля ви, ако години наред пишете изумително проникновени стихове и всички признават забележителното ви дарование, но се съгласяват да ги печатат в хомеопатични дози, една окълцана стихосбирка приживе и тя варварски орязана от хора, чиито пошли вкусове могат да ви доведат до отчаяние? Как, по дяволите, ще се разпоредите да се постъпи, ако сте автор на два оригинални, артистични романа (за пръв път те са изцяло публикувани едва през 1993 г.!), обречени да се скитат в разпилени откъслеци приживе – докато всички генерали от всички разгромени доблестни войнства са възнесени до деветия мемоарен кръг, всички брезички от невъзвратната татковина не веднъж и не дваж са омазани с носталгични секрети, всички юнкери са поименно възпети, а курсистките – еротично оплакани, докато за всяка старомоминска или казашка емигрантска макулатура се е намирал издател, и само Поплавски години наред, както с песни славей, са го хранили с измамни обещания за някакъв неизвестен меценат, може би от Париж, а може би от Берлин, ето, той вече се мяркал отдалеч, който непременно щял да се бръкне за недостигащите хиляда и петстотин франка! – фантастична, непостижима сума.

В посмъртно публикуваните „Дневници“ на Поплавски, в които по-късно с разсъдъчно тюхкане се зачели знаменитите философи и критици на емиграцията, намирайки в тези горчиви и окадени страници потвърждение на своите концепции за съвременната душа, откриваме и такива редове: „Три дни почивка, три дни нещастия, полуживот, полуработа, полусън… Мъртвешки, досаден картоиграчески хаос до сутринта, до изнемога. Терзания, мания за преследване, мания за величие, планове на равнодушие и мъст, сумрачни медитации през врявата и тропота вкъщи, до сиротно отворената врата към по есенно тревожното, ярко небе… Жарък ден, истерика на сваляното и обличано всяка минута сако, и бавно завръщане от преумората в живота – през недостига от храброст, величие, тържественост, обреченост.“ И още: „Животът буквално е спрял. Седя на канапето и не мога да помръдна, такава тъга, че трябва отново да легна, да се боря часове наред за живот сред астралните сънища. Сега всичко е невъзможно, романът, та дори и четенето. Дълбок, изконен протест на цялото ми същество: докъде ме доведе? По-добре да умра.“

Подобни признания се римуват пълнозвучно с версията за самоубийството, въпреки че Поплавски за разлика от някои прокълнати поети на века не е бил обхванат от суицидална невроза: пристъпите на тежък сплин, тъга и тревога протичали у този мистик на фона на присъщото му езическо жизнелюбие, като едва ли са изтощавали до крайност тази страст.

През 1986 г. в списание „Синтаксис“ (бр. 16, с. 164-169) е публикувана бележката на Иля Зданевич, която според някои коментатори, включително и според издателя на прозата на Поплавски – Луи Ален, изяснява окончателно обстоятелствата около смъртта на поета. Ето откъс от нея: „Мистицизъм, нищета, съмнителни познанства, навярно и отчаяние. През последните месеци се срещах на всеки две седмици с Борис в кметството, където идваше да получи социалната помощ – седем франка дневно, от които според неговите думи „болят венците“, и във вечерната библиотека, където изучаваше немската философия, добра само на сит стомах. Някакви заможни познати го влачеха по кръчмите – в ролята на подправка. Когато през последната вечер се забелязали признаците на отравяне – с хапчета и случайно, и (близките – бел. пр.) решили да откарат Поплавски в болницата, той възроптал: случаят можел да стане известен на полицията и без съмнение са щели да го лишат от скъпоценната помощ. Той, виждате ли, просто щял да се наспи. Линейката на „Бърза помощ“ се върнала обратно. На сутринта обаче Поплавски вече не можело да бъде събуден“.

На пръв поглед след десетилетия всичко се изяснява: Зданевич е познавал добре загиналия и днес вече никой няма основания да не се доверява на свидетелството на заумника Илязд, толкова класическо, толкова горестно-ясно в разказа си за живота и смъртта. Ще рискувам обаче да изразя подобно недоверие – но не и към Зданевич. Аз се съмнявам в самия ФАКТ НА СМЪРТТА на Поплавски през октомбри 1935 г. Но и без да се одързостяваме за такова крайно съждение, можем да отбележим, че наистина, дори и тази смърт да не е съществувала, е трябвало да се измисли, тъй като парижката литературна емиграция имала нужда от нея, тя я очаквала с уж подсъзнателно, ала нескрито въжделение. Емиграцията искала жертва, която с мрачното си зарево би могла да освети целия ужас на руската бездомност и поне за миг да покаже на света (за Поплавски писали няколко дни всички парижки вестници) великите нравствени cили на изгнанието – послание, да демонстрира и позора на декадентското разложение, и религиозния плам на мистично настроената част от младежта, която не се поддала на буржоазния Ваал, и драмата на нейната богонапуснатост, и висотота на идеалите й, и Луциферовата горделивост на поругаването им, и още много, много други работи. Емиграцията искала жертва, в чието лице още веднъж да оплаче собствената си съдба, за да се откаже тутакси от нея, непознала се в тази съдба, и цялото това нещо – за всеки нрав и вкус – тя получила удобно в лицето на мъртвия Поплавски, а той навеки щял само да лежи, достъпен за общия панихиден погледо-преглед, подобно на отвоювания от ахейците труп на Патрокъл.

Опелото почнало веднага, тъй като вече никой нямал търпение, и погребалният лиризъм се разбушувал с такова вдъхновено антично сладострастие, че отзвуците на тогавашните оплаци и молитви и досега звънтят в ушите на читателите на мемоарите, статиите и поемите. Впрочем кой ли от тях не си спомня как Мережковски изрекъл, а пък Георгий Адамович тутакси записал, че за оправданието на цялата емигрантска словесност пред всички бъдещи съдилища е предостатъчен едничък Поплавски, и как проникновено-скръбно се изказал за него Ходасевич, и с каква дивна елегична формула го гушнал оборотно-подвързващо в необятната си поема Николай Оцуп – и тя го обвила во веки веков, и тръгнала да се разхожда с него по света сякаш сянка на сянката в Aид.

Смъртта на Поплавски била нужна на мнозина. Още повече се нуждаел от нея самият той. От своята мнима, разбира се, смърт. Животът му, сгърчил се в безизходните кръгове на повторението, не изисквал истинска гибел, а обновление, бягство, отказ от миналото – направо в Отвъдното. И защо да не постъпи именно така, нима той, опитният диалектик на душевните трепети, не е предвкусвал това фехтовално и гимнастическо предизвикателство, мислех си аз, без да имам никакви доказателства освен смътната потребност от правилно продължение на чуждата биография: по същия начин шахматният дилетант понякога съзира отстрани печелившия план на атаката, който седналият зад дъската шампион не може да открие.

Онези, които са гледали последния филм на Пиер Паоло Пазолини „Сало, или 120-те дни на Содом“, навярно ще си спомнят фиксирания там необичаен за киното жест – цитирането на авторите и съчиненията, които са помогнали на режисьора при тълкуването на текстовете на маркиз Дьо Сад. В двата последни реда на това изключително френскоезично философско-художествено изброяване се изказва специална благодарност на някой си господин А.Б., устното общуване с когото било извънредно плодотворно за автора на филма. Кой е този загадъчен А.Б. (и дали не е пародия?) аз, разбира се, не знаех и не се интересувах много-много, докато не се срещнах с него в посмъртно отпечатаните през 1987 г. в Италия „Дневници“ на Пазолини, публикувани година по-късно на английски от издателство „Пикадор“.

На страница 238-ма от английското издание, близо до края на книгата и живота, се появява тайнственият А.Б., специално дошъл при Пазолини през ранната есен на 1974 г. по време на снимките на споменатите „120 дни на Содом“. За почуда на Пазолиниевата група, която много добре знаела, че маестрото е сляп и глух за всичко останало по време на работа, този кой знае откъде взел се пришелец – той бил към 70-те, имал болнав вид и явно не придавал голямо значение на облеклото – успял да завладее вниманието на артиста и да стане негов събеседник в продължение на две следснимачни вечери. Старецът, пише Пазолини, имаше тежко, притегателно обаяние, подсилено от почти простодушната доверчивост на силния ум и чувство: съчетание, на което режисьорът и поетът не пожелал да се възпротиви: „В залеза на дните си да съзра със собствените си очи как работи единственият ценен от мен в съвременното кино художник, който днес единствен притежава страст и умее да стори истински зрима сферата на емоциите и постъпките. И само за да не ме помислите за ласкател, мога да назова още един, сега вече източен, а не западен майстор, но неговата съдба, както ви е известно, бе твърде печална и общуването с него е недостъпно за мен.“ Италианската реч на непознатия била свободна, но според проникновения израз на лингвистично чувствителния Пазолини представлявала сякаш палимпсест: под горния италиански слой се долавял не само френски – този език, както признал посетителят, той владеел доста по-уверено, а и като че ли още едно, непознато за Пиер Паоло наречие, може би екзотично или даже славянско По странен начин той се отказал да съобщи името си, като се позовал на това, че то все едно нямало да каже нищо на събеседника, обаче назовал инициалите си – онези А.Б., с които от време на време подписвал статиите си, сега все по-редки, във френския печат.

Тук на Пазолини, на когото отначало му се искало вежливо да изпроводи стареца, му станало наистина интересно: под сянката на тези инициали се криел авторът на повече от тридесет нашумели статии, появили се през 60-те години на легендарните страници на „Кайе дю Синема“ и ‘Тел Кел“; нито едната, нито другагта редакция имали сведения за съчинителя, ала и двете редовно печатали всичко, което им изпращал. Есеистиката на А.Б. на тема кино и като цяло – съвременната култура, подобно на всяко програмно съединение от некомбинируеми елементи, била остра като бръснач и вълнуваща като началото на любов. Продуктивният през онези години метод на анализ, почерпан от семиотиката, влизал в тази във всяко едно отношение критическа проза в чудновата реакция с пламенната моралистична публицистика, блестяща, проницателна и непредставена /непредставима/ в посочените издания; впечатлението било такова, като че ли Шарл Пеги е пламнал от внезапна страст към структуралистката техника. Но и белетризираната, цялата в кавичките на иронията и безотговорността семиотика, и огнената, впрочем също не без двусмисленост културна критика криели в себе си нещо неизмеримо по-голямо – сърцевината на тази възбудена мисъл: във висша степен редкия духовен опит на автора, който сякаш познавал множество тайни, но не желаел да ги сподели, а само безжалостно разпалвал любопитството, говорейки за собствената си смърт, за смяната на маските или за безцелната красота на промяната на участта като за нещо видяно или преживяно. Странният опит получавал под перото на непознатия религиозни или даже мистични очертания, обаче понякога в статиите лъсвали изключително пресметнато поставените на видно място крайно цинични и неблагодарни съждения. И това било не някакъв специален религиозен цинизъм, вид благочестива юродивост пред Бога, а същинска бездна от неверие, намекваща (все пак!) за невидимата /неведомата/ за света дълбина на изпитанието, за неговия болезнен и неназовим характер. С една дума, пише не без ехидно уважение Пазолини, именно тази прелестна стилистична и емоционална игра на известна тайнственост му осигури преди няколко години твърде приличен брой почитатели, но първо на първо, подобна игра не може да бъде продължителна, и второ, защо му е слава на него, на този отшелник и невидимец?

– Освен статиите съм написал два френски романа и книжка с боксьорски очерци. Не е изключено всичко това да бъде напечатано скоро от някого, тъй като трябва да бързам, пък и винаги ми е вървяло с публикациите. Ала най-много време ми отнема продължението на „Дневника“, впрочем не на френски. Някои и други страници от него бяха задочно публикувани от мен преди 35 години и дори предизвикаха отзвук.

– На руски? На полски? На чешки? – попитал Пазолини.

– Проницателността ви няма граници – отвърнал спокойно събеседникът

В най-общи линии Пиер Паоло останал с впечатлението, че целта на визитата на А.Б. – с крайчеца на окото си да хвърли поглед към снимките на филма, който обещавал според него да стане великолепен, безумен, бунтарски – била също толкова лъжовна и съчинена, колкото и целият му спотаен живот. Но за него било важно, един Господ знае защо и за какво, да поговори с Пазолини и навярно по навик, като смесва измислицата с още по-съмнителна истина, да разкаже за себе си, сякаш досещайки се, че скоро ще се озове на страниците на чуждия таен живот, на още един „Дневник“ и сякаш от това зависи последният успех на угасващото му земно съществуване или на надеждата му за отвъдното.

Така например, ако трябва да вярваме на думите на А.Б., които изглеждали правдиви не в емпиричен, а в по-дълбок жизнен смисъл, от края на 30-те години той живеел в Северна Италия, наблюдавайки република Сало отблизо. Садистичният декаданс, усмихнал се той, разцъфтял в нея не по-пищно, отколкото в други места на земята. Година и половина бил градинар, твърде необикновен градинар, в манастир. В специално оборудвана лаборатория и под ръководството едва ли не на самия игумен отглеждал и селекционирал за продажба редки тропични растения. Сред тежката атмосфера на гниене, разказвал, усмихвайки се А.Б., той прекарвал дните си, като седял на висока табуретка до стъклена камбана, под която – от разяждащия газ – живите листенца и пъпките се обезцветявали, потъмнявали, умирали. Жълтото разлято петно на зимното слънце греело през дебелия стъклен покрив и от всички страни във вътрешното дворче, превърнато в оранжерия, пълзели, преплитали се и се душели тлъстите и ярки порождения на тропическата флора. След войната се заселил комай в Белгия (в околностите на Лувен), където получавал скромна помощ (тогава вече малка пенсия) и поръчки за преводи от местните томисти и хусерлианци. Самият той се превръщал всеки миг в някой друг, подобно на измислените си растения, отбелязва хладно Пазолини. Познавайки го само от две вечери и кой знае защо не осмелявайки се да го забравя, твърдя, че срещнах Протей, вплътената невярност (страдащата невярност?), но вътре в неговата променлива, множествена натура се криеше сърцевина от истинска твърдост и постоянство, която също се разтваряше пред внимателния наблюдател, завършва романтичната си характеристика италианският художник.

– Какво смятате да правите оттук нататък? – попитал на раздяла Пазолини. – Съвсем малко си поговорихме за изкуство и още по-малко – за политика. Изобщо не засегнахме, струва ми се, Дьо Сад, но за сметка на това ми разказахте едно-друго за Сало. Тук не сме на еднакво мнение, аз също съм я виждал отблизо. Накъде се отправяте ceгa?

– Аз скоро ще умра – отговорил простодушно А Б. – В известен смисъл, повторно. Този път обаче съм сериозно болен. Засега се връщам у дома, а после, ако ми позволят силите, може би ще се добера до Киншаса. Ще поясня, забелязвайки недоумението ви – скоро там Мохамед Али, на когото симпатизирам така горещо, както в младостта си на вашия съотечественик Примо Карнера, ще оспорва шампионската титла от този страшен, колоритен тип, наречен Джордж Форман. Искам за последен път да видя как стават тези работи. Освен това никога не съм бил в Африка. Благодаря ви за филмите, тепърва ще има да ги патите и да ви хвалят за тях, и аз направо ви завиждам.

Когато прочетох тези страници, бях поразен: твърде много нишки се заплитат тук в невероятен възел. Да вземем първо А.Б. (вариант „Аполон Безобразов“, по името на главния герой на първия му роман) – това е псевдонимът на Поплавски, с който той, страстният поклонник на бокса, подписвал статиите си на тази тема, включително и за тогавашния световен шампион Примо Карнера. Обичал е много и киното; експресивни описания на сутрешните парижки кинопрожекции могат да се открият в неговата проза.

Цитираният от Пазолини разказ как А.Б. е работил като градинар в манастир е почти дословен цитат от същия този „Аполон Безобразов“, в който главният герой заедно със собственика на цветарница – лаборатория (и игумен на манастир), прави странни опити с растения, повече с познавателни и мистични, отколкото с комерчески цели. Манастирът е натрапчива идея при Поплавски – в кармелитски манастир отива младата му героиня Тереза, самият той неведнъж споменава манастира в своите изпълнени с тревожна и дръзка („цинична“) религиозност „Дневници“ като един възможен, макар и непостижим изход.

А самото споменаване на „Дневниците“, фрагменти от които А.Б. „задочно“ („посмъртно“) публикувал преди 35 години (тук всичко съвпада отново) и които продължавал да води и досега на едно от назованите от Пазолини славянски наречия – на кое точно за нас не представлява загадка, е вече върхът на всичко. Финалната забележка на А.Б. (за предстоящата скоро повторна смърт) Пазолини е оставил без коментар, но ние не се нуждаем от него. Възрастта на неканения посетител, френският му език, който Поплавски владеел до съвършенство, изпитвайки не по-малко влечение към френската, отколкото към руската култура, удивително доловената от Пиер Паоло протеевидност, която Поплавски запазил чак до старини, изменчивостта, неверността на неговата натура, описани от мемоаристите, например от Адамович: „… не можеше да му се вярва. За нищо… Той като че ли не беше единна личност. Нямаше смисъл да бъде упрекван; тези измени ставаха против волята и съзнанието му“, „лъжовната му искреност“ и „искрената му лъжовност“ според Бердяев, но и безусловната твърдост в отстояването на най-главното – не са ли твърде много съвпаденията? Честно казано, мен повече ме смути фактът, че и след 40 години Поплавски е останал в основните си качества и предпочитания толкова приличащ на самия себе си, „каноничния“…

За Борис Поплавски не ми е известно нищо повече. „На гробището в Иври, където откараха боядисания в жълто ковчег, пише Иля Зданевич, невероятно ситният дъжд отначало сребреше пръстта, а после премина в буря, размивайки гроба, на който не бе хвърлено нито едно цвете. Освен близките, освен неколцината стари приятели, все същите, и непотребните попове нямаше, разбира се, никой друг.“

Ала споменът на Зданевич лежал в архива му някак твърде специално, за да могат да го намерят и всичко да се изясни окончателно в наше време. В него присъства свръхмерната достоверност на мистификацията. Мисля, че Илязд е бил единственият (с изключение може би на родителите), който е бил посветен в тайната на изчезването на Поплавски и по всяка вероятност дори го е снабдил (с помощта на някой меценат) със скромна сума, дала възможност на Борис, вместо да издаде романите си, с един замах да разсече втръсналия му кръг.

Друга версия аз нямам