Писма от Петър

That’s when I reach for my revolver

That’s when it all gets blown away

Moby

Намирам се в психиатрията на Затворническа болница. Преди няколко дни съм опитал да се обеся и всички неуспели самоубийци ги пращат тук, защото несъмнено може да са луди. В горе-долу просторното помещение – нещо средно между болнична стая и килия има ветерани на борбата с живота – с превързани китки, с белези по врата или на системи – да се прочисти организмът им от събираните с месеци хапчета за заветната цел.

Когато си затворен е важно да си пишеш с някой. С приятелите, с тези, които чувстваш за близки. Ето как става, защото иначе ти четат писмата. Като адвокатът ти идва на свиждане, незабелязано от охраната подаваш под стъклото гъсто изписаните листа. Пред затвора го чака някой твой човек, който ще съобрази кое листче за кого е. Следващия път обикновено получаваш обратно същата купчина намачкани хартийки. Слагаш ги в джоба, претърсва те първият пост, втория – оглеждат ги, но минават за “бележки по делото” – водил си записки от разговора с адвоката, такива неща нямат право да четат или най-често не им дреме. Вече си в килията и жадно поглъщаш новините отвън.

Някои писма са по-различни от другите. Петър. Добре, че се е сетил да пише. Страшно сме близки. Ако се бяхме срещнали преди двайсетина години съм убеден, че щяхме да се чукаме. Сега и двамата сме женени, имаме деца и ще пропуснем този етап. Дори съм му станал кум.

Василе,

Макар, че мразя епистоларния жанр, бих ти написал много писма и бих ти разказал в тях целия си живот на един жалък буржоазен човечец от неговия път през детството и училището, през личните и общи трагедии до борбата му за любов – да я завоюва, да я задържи и т.н. За жалост обаче всичко, което действително ме вълнува не е такова, че да мога да го споделям с твоите надзиратели, ако стане издънка. За това предпочитам да не ти пиша нищо. На мен ми се къса сърцето за вас с Мария, но предполагам, че теб това едва ли особено те вълнува – моят личен потрес е някаква жалка смешка на фона на трагичното положение, в което ти се намираш. Пък и човек му пука не за тези, които го обичат, а само за онези, които той самия обича, това го разбираш, то е ясно. Някои твои “приятели” се опитват да ме убеждават, че ти винаги си бил някакво нравствено чудовище, някакъв непробиваем самовлюбен егоист, на който не му пука за нищо друго и за никой друг, освен за собствения му душевен и материален комфорт и кеф, някакъв нарцис, който се смята за по-велик от всичко живо и т.н. и затва според тях щяло да е супер гот да те изнасилят, да те пребият, да те преебат, да те ограбят, да изгниеш в затвора, да полудееш, да пукнеш и въобще да бъдеш тотално, мъчително и поетапно унищожен. Аз не споделям тва извратено становище, нито смятам, че тези хора с нещо си са по-добри от теб, за да те съдят и да са готови да си бият една чекия ако разберат, че най-накрая си сринат. Аз не смятам, че в изброените по-горе качества самият аз или който и да било друг човек, който познавам се различава съществено от теб. И въобще не смятам, че с нещо съм по-добър от теб или по-лош от теб. Ако с нещо си по-различен то е че си маниакално упорит по един екстремен и безусловен начин, което за мен се дължи на 3 неща :

– безапелационно си убеден в своята правота и в своята свръх ценност, но всъщност кой не е – при теб просто е по-открито, по-непредпазливо е това, може би по-малко лицемерно или пък може би декларираната липса на лицемерие също си е някакъв вид лицемерие, не знам.

– ти просто си си маниак и тази манящина се проявява до оливане във всяко нещо, с което се захванеш.

– ти си супер глезен, в смисъл беше супер глезен като възпитание и като начин на живот, имам предвид в съвсем битов план.

Сигурно това ти звучи противно-буржоазно. Извини ме за студеното и жестоко писмо. Сигурно ще ти прозвучи нелепо, но го написах, защото те обичам. Ти знаеш, че между нас имаше и се надявам да продължава да има някаква духовна връзка. Това означава за мен, че поне аз се интересувам от теб и дълбоко ме вълнуваш като човек. Ще ми се много да говорим, в редките моменти, в които това е ставало през последните години е било истинско. Иска ми се да ти задам множество въпроси за цялото това тресавище и предисторията му и всичко, но няма да задам тези въпроси сега. Всъщност те може би се свеждат до един единствен въпрос, който най-много ме вълнува – защо позволи да те набутат там, където си в момента? По някакъв начин и ти спомогна това да стане? Защо го направи? Защо? Можеш да ми отговориш, ако искаш. С обич. Петър

Излизам под домашен арест. Живея в окупационната зона на омразата и болката. Ако знаех, че точно това ме очаква отвън, нямаше да имам сили да издържа вътре. Тези, без които не съм си представял, че мога да дишам са напуснали живота ми. Често мисля за самоубийство, ето и сега го пиша за да не го направя. Отчаянието ме залива, страх ме е да остана сам, а ако има някой в стаята ме обзема чувство за безнадеждност, че изобщо нещо ме свързва със света. Стана най-лошото.

Виждам няколко пъти Петър и жена му. Говорим. Споделям колкото мога, крия повече отколкото бих искал или е по-скоро точно обратното – не знам. Вече няма значение. Абсурдно е, че някога е имало. Миналата година рожденият ми ден беше истинска оргия. Всъщност продължи цяла седмица. Рядко изтрезнявах и се наслаждавах на всяка минута. Свободата да чувстваш каквото поискаш. Да си себе си. Да обичаш. Сега на 2 август беше истинска панихида. Тиха музика, никой не се напи. Седим. Говорим. Тогава видях Петър за последен път. Към три с Екатерина си взеха такси. Бяха уморени, не си легнахме както друг път много пияни при сутрин. След седмица отворих мейла си. С Петър се бяхме чули няколко пъти по телефона, бях му пратил някои разкази, които не бях сигурен дали искам да публикувам.

Здрасти Василе,

Интересно ми е какво мисли Мария за тези разкази. Не виждам защо “Снимката” да не може да бъде публикуван. Чувствам, че си зле. Не от разказите – от гласа ти по телефона. Звучи тъпо като го кажеш, но имам някаква буца в гърлото. Запалих ти една свещ следобед – онази от манастира. Сигурно е някакво суеверие, не мога да се отърва от усещането, че ми звучеше като Мишо и като Пешо Ангелов, когато за последен път говорих с тях. Готов съм да дойда веднага, ако мислиш, че искаш да ми кажеш нещо още по-искрено, по-дълбоко или по-пълно от това, което вече съм слушал. Или просто ако имаш нужда да се видиш с мен. Не знам с какво ще ти помогна, може би с това, че ще те изслушам или с това, че водим разговори. Нямам и съвети вече, пък и те биха били абсолютно тъпи. Сигурен съм, че и от най-дълбокото блато има шанс човек да се измъкне, с Божията помощ и с усилията на собствената му душа и на собствения му избор. Стори ми се, че си объркан и не намираш този избор. Изборът се прави, когато нямаш избор, защото не е вън, а вътре. Нещо изведнъж решава дълбоко в теб, много по-дълбоко от мислите и емоциите. Помолих се за теб да направиш този избор какъвто и да е той – аз не знам какъв е, но знам какъв не искам да бъде. Разбира се това не е в моите сили и не знам в чия власт е и как става този избор – изборът да живееш и да си изцяло ти, а не някой друг. Понякога това, което мислиш, че си ти – не си самият ти, а някои друг фалшив виртуален образ, лице на зомби. Истинското лице е нещо по-дълбоко, което няма външни измерения. Ако сега си още буден, можем да обменим няколко писма по мейла, ако имаш желание. Изпращам и текста на една от любимите ми песни и клипове на U2 – за теб и Мария, защото ми се вижда много подходящ за нещо  дълбоко, което искам да ви кажа, но не мога да го изразя. Разбира се това може да са си само ”моите романтични представи”. Трудно ми е да боравя с вашия речник. Не искам да се чувствам като натрапник, който нищо не разбира и само плямпа и се меси там където не  му е работата. Но аз ща не ща съм намесен, заради моето сърдечно отношение към вас и за мен само това има значение, дори и да съм ви досаден, защото ви обичам с всичките ви слабости и недостатъци. И с всичките ви неизлечими глупости и простотии. Някак си сме прекалено близки. И не мога да остана просто встрани. Никога няма да си простя подобна безучастност вече, каквото и да стане. Струва ми се, че когато говорим в погледа ти долавям някакво високомерие, от сорта – тоя никога няма да разбере трагизма и величието, ама айде, и без това не може някой да е като мен- единствения толкова свръх, толкова нормален или не знам кво си. Има някаква нотка на добре замаскирано пренебрежение, което трябва да се правя, че не забелязвам, за да говорим изобщо. Сигурен съм, че това не си ти, но къде си ти под него? През последната година все ми се е струвало, че има някакъв проблем, някаква преграда, когато общувам с теб. Може би това, че не желаеш да възприемеш, че другите наистина са други, че не са същите като теб, но това не ги прави по-малко ценни, а напротив – това им е ценното. И чудно е как все пак хората разбират. Как все пак си приличат, въпреки, че са съвсем различни. За мен това е било винаги нещо свише. Има език, който протича извън света, извън думите. Дори и на хартия. За мен освен това липсата на кур не е непременно недостатък – въобще не разбирам гей-философията. Напротив – понякога курът е сериозен проблем и дори голям недостатък като се чудиш кво да правиш с него или като главата му ти стане единствената глава в организма ти. Това е малко майтап, но за мен путка не е обидна дума. Точно напротив. Не става дума, както сигурно ще го изтълкуваш, че  сексуалната ориентация има значение хората да се разбират помежду си. Не смятам, че е точно така. По-скоро не вярвам в никаква ценностна система, по която хората да бъдат оценявани като им се лепят етикети – жени=боклуци, еснафи=боклуци, аз=съкровище. Да не би Иван да ти пълни главата и с такива прелестни глупости а ла великия мачо-комплексар или ти сам си ги измислил, или може би си ги почерпил от Ленин. Понякога твойто ми звучи като пълен болшевизъм едно към едно, само дето в ролята на пролетариата са вече други общности, а ти – working class hero. Надявам се не говориш много неща на сериозно, никаква идеология не заслужава да се тровиш с нея. Да делиш света на аз и другите води право към параноята. Възможно е изобщо да не съм прав в преценките си към теб. Възможно е и те изобщо да не те интересуват. Сигурно звучи адски тъпо да изразиш нещо съкровено в теб, пък и съкровеното винаги е това, което най-много те е страх, че ще бъде оплюто, неразбрано, осмяно. Общуването с вас ме накара да стигна до – ебал съм му майката на съкровеното, то не е мое, не е моя собственост, не е моето най-скъпичко съкровище, което си къткам за вечността. Все едно какво ще става с него! Знаеш, че и двамата с Катя много ви обичаме и теб и Мария. Надявам се не вкарвате това само в сексуален контекст. За нас ти си Приятел, ти си Васил.

Поздрави! Петър

Първата ми мисъл е – пичка ви майчина на всичките. После ми става приятно, че на някой му пука и ме обича – най-курвенското унижение за виновния. Освен това е хубаво да получаваш и-мейли, когато си арестуван. Дори от тези, с които не си спал. Дреме ми, че ченгетата открито се хвалят, че ми четат пощата. Май от доста време насам от писмата, които пристигат ме интересува единствено края – като в отчайващо дълга книга. И това от кого са. Ще чакам някои писма цял живот. Тези от Петър вече ги получих.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: