Архив за март, 2010

поздрав за ъндърграунда и неговата майка също

Posted in 80-те са 60-те, УКВ-103 on 29.03.2010 by kuklowoda

Еуфоризмът – плагиатство или да, или новата втора цедка сектантска чекия

Posted in 666, асамблея знаме на мира, плагиатство, рок-комсомол, свидетели на йехова on 25.03.2010 by kuklowoda

не, за съжаление, това не е плакат за патронния празник на някое обелско одз – в културното ни пространство се появи нов комично-зловещ, но доволно показателен феномен – млади пост-лайфстайл български автори, наричащи се еуфористи, които по-комсомолски амбициозно, от де що има медии (пи-ар органзацията им е депресиращо нагла/безпардонна и гази като сокоизтисквачка лоботомирания орган на читателя) по „евангелски“ блеят, че са изобретили „ново изкуство“, в съчетание със следните мъдри, сектантски заключения:

„Изкуството не трябва да показва полови органи
Това, което младите артисти най-много искат, е проектът им да носи
надежда, да презарежда с любов към живота. Изкуството не трябва да
показва полови органи, омръзнало ми е от порнография, която носи етикета
„арт”, казва Точка. Другата запазена марка на „еуфористите” е омразата
им към стимулантите. Обикновено се възприема, че хората на изкуството
непременно трябва да са някакви развратници, алкохолици и наркомани.
Това не е така, особено в нашия случай, категоричен е Милен. Еуфоризмът
не ползва стимуланти, заключават младите творци.“

– разбира се подобна сектантска атака е изключително повлияна от „лошия вкус“ и начина на живот на протагонистите от рамбо-13, защото просто няма от какво друго да бъде повлияна, тъй като чистата и свята република на еуфорията се мазни на цялата останала лит.буржоазия и й върти де що може учтиви свирки– такава морално-етическа мастурбация, отразяваща, като в езерно огледало, поръките на априлския пленум и новото време на бойко-борисова българия е подплатена с инфантилния дискурс за ренесанс в българската култура (sic!) и претенция за нов творчески метод, посредством който творейки създаваш надежда и радост, без да си надрусан и прочее глупости, на нивото на заклинания от сорта – децата трябва да спортуват, за да са постоянно заети с нещо полезно в свободното си време и да не си пипат пишката или пушат трева. ето отбора на спортуващите от кръжока по еуфоризъм. обърнете внимание на позата и представата за арт-фешън излъчване– цялата тази боза е съчетана с (не)умела и масирана пи-ар кампания, агресивна наглост за налагане на българската литературна сцен(к)а и хитри търговски приоми в стил била-промоции за халва и сирене, като пускане на вход от десет лева за първото историческо събитие – влизането в обръщение на еуфоричната диария, както и подобен несъмнен принос в жанра на това да се продаваш/пробутваш мазно и учтиво: „“Спечелете: Напишете на стената във Facebook своето определение за Еуфоризъм и можете да спечелите безплатен вход за събитието – петте най-свежи попадения получават покана!“

противната пи-ар кампания (на снимката – новинар напомня как  еуфористът ясен василев е спасил хаити)бе подкрепена и с удивително инфантилни клипчета, никнещи като гъби след дъжд, правопропорционално на статиите за арт-одз-то, призвани да подгреят публиката, преди първото комсомолско четене на групата ренесансови творци вчерана този кадър млада еуфористка гледа тъпо, като в преждевременна менопауза, на фона на класическа музика а ла „измихте ли си зъбките“ и „къде е акордеонът, да си отпуснем сърцето“секунди по-късно боркинята срещу присъствието на гениталии, вътрешности и външности в изкуството, вече се хили като пача, сама не издържала на комичната сериозност на ситуацията или дръпната за престилката отзад от другарчето от трета група. според справедливия коментар на страничен наблюдател: „От клипа навява, че е правен на отворен над кръстовище прозорец, защото това не е смях, нито радост, а някакъв спазматичен, носов пристъп като на сполетян от пристъп на сенна хрема индивид. А чашата вероятно е пълна с отвари за отпушване на горните дихателни пътища.

следващите кадри на посредствена агитация оставяме без коментар, защото е повече от излишен… и докато просто си мислехме, че цялата история с еуфоризма е търговско-амбулантна морална мастурбация на поредния комсомолстващ корпоративен мистър бийн, вземащ публиката си за по-дебилна от самия него, писателката силвия томова просто си пусна google и се оказа, че на всичкото отгоре тази еуфорична асамблея „знаме на мира“, минаваща под лозунга единство, творчество, сивота/лайна е плагиатство

за повече информация – тук и тук, и тук, че и във фейсбуук, и youtube…  изобщо се оказва, че „еуфоризмът“ е навсякъде около нас, само българите го патентоват, като „ново изкуство“  и искат 10 лева вход, че и раздават с конкурс покани с „вход свободен“. надявам се, че не съм спечелил една с определението на еуфоризма като плагиатство, освен като пълна глупост и търговска марка за наивници с нисък коефициент на интелигентност и тотална липса на обща култура

(в youtube има и още – „по-оригинален“ еуфоризъм, но няма да ни стигне мястото)

за тези, които (едва ли не още) си мислят, че става дума за „съвпадение“, а не за откровен плагиат, само ще спомена, че когато правиш нов проект и го разтръбяваш масирано и агресивно по медиите, за да се наложиш в литературното пространство и то цинично пробутващ морал и инфантилизми, просто най-малкото трябва да си пуснеш гугъл и да видиш, дали, този проект е „действително твой“ и задължително да вземеш да му смениш тъпото заглавие. горепосочените примери за „световен еуфоризъм“, съществуващ преди напъните на родните „пионери“ в областта са просто „открийте десетте разлики“, сравнени с жалкото си bg-подобие

остава въпросът – докога ще продължи еуфористичния цирк, след като стана ясно за какво става дума и още – на някой изобщо пука ли му, дали са плагиати ли не, щом му целуват ръката и задника или с други думи най-любопитното е, системата ще преглътне ли изцепките на новите си „палавници“, които учтиво й предлагат – взаимна обич, учтиво послушание и порнография втора цедка

лично аз се надявам следващият „оригинален пърформанс“ на тийн групата буфосинхронисти „Български еуфоризъм“ да бъде – да се изправят просто без арт-кълчене и превземки, и да кажат: „сори хора, тва ни беше концепцията, верно много е  тъпа, ама, щото излезе на първите страници с резултати в гугъл…“

МАРКО ПОЛО

Posted in БЛОГ on 24.03.2010 by danailp

по бели гащи

аз адолф шикългрубер чийто баща се отказа публично от него още като беше пеленаче понеже майката докато била бременна отишла да пришлужва в дома на някакви си хохенцойлери сиреч детето може да не е от него

но как излезе жива тя вобще из тяхната врата и как прескачайки канавка

аз александър владимирович и внук на хамлет
да да защото във действителност фамилното ми име беше харолд
по прякор твърдата отбрана- прототип на…

аз данаил п досев койт за разлика от тях прибутвам и колички за прехрана…

защото майката докато е бременна отива в софия за да работи ЕЦЕРКА- във цех за никелирани спринцовки и лъжички износ за китай…

е и какво пък

огън е файър но и хел фер фейер е бенгалски огън хел е огън неугасващ а защо наричат ада тъй не знам

горните две картинки не ме удовлетворяват

а на десети ще четем където и да е въпросът е – ДА СЕ РАЗБИРА

ВЧЕРА СУТРИН В 5-30 ВЪРВИ ПО ЛЕВИЯ РАКОВСКА КЪМ ПЛ АЛЕКС НЕВСКИ И СИ ПОДВИКВА- преминава такси- аз съм хармони каатаа

писукат врабци синигери и други откъм пожарната и черква света параскева шумотевица

някаква баба става сънено от всички тези звуци изнизва шнура от щорите и се обесва на полилеума- на втория етаж вратите с ожулена боя- развиделява се-

Глобалният чеп

Posted in (Анти)Антифа, all your milk are belong to us, burka, cross my heart and hope to die, Cult Bg, Djibouti, Без клитор on 18.03.2010 by kuklowoda

камради – честито, особено на тези сред нас, които най-много мразят негрите и расизма

вече ни намират с търсачките с помощта на йероглифи

~

Posted in Alter Ego, Beatitude, Der Totale Krieg, ditta black on 18.03.2010 by kuklowoda

Ditta Black

Alter Ego

Смея се само на погребения
върху бензиновите ви сърца,
молещи ме да не съм курва днес.
Плюя в краката на децата си-
веднъж годишно се случват и такива неща
в добрите семейства.
Те са затвор на традицията,
ако не са
по-добре да не си жена,
чувстваща се като дете.
Лесно е да си система
в трудните времена,
симптомът за егоизма на добитъка
и нищо повече от приет код за достъп.
Машините емигрират,
от това, което са преди да стане късно,
някъде в неоновите очертания на окопите-
така е хубаво и в огледален образ.
Любовници върху маса….
и прошката е с краен срок
заедно с гаранционна карта
подписана от поп –
само аз оставам, за да си играя
на ‘машина’.

~

Posted in 11, blades, Dolorosa indiferencia, Берлин, Българската Коледа on 15.03.2010 by kuklowoda

Денят на победата


сърцето ми е хитлерюгенд
изнасилват жените на моя берлин
инфекциите карат месо в разкошните кланици

Поздрав за Ясен Василев – втора награда в конкурса Ерато на Уикенд

Posted in великата амбиция, изкуственото око на гео милев on 11.03.2010 by kuklowoda

Еуфоризъм

Posted in 24 май on 11.03.2010 by rombo13

На хоризонта на провинциалната ни литература разцъфтя като пъпка на задник новата инфантилна глупост на групичката около Ясен Василев.  Някои залагат на лайфстайла, други на „постмодерния академизъм“, трети се правят на гео милев, но литературната амбиция да си покажеш посредствения пи-ар пред промития мозък на bg стадото е безсмъртна. Нишата „Егоист“ е запълнена, нека правим литературни течения и винаги да сме удобни, учтиви, уместни, коректни, да лижем задници, докато „Хаити не е филм“. Зачитане, еуфоризъм, бърза литература, протоколът на френския двор да приемаш всяко дупедавство. Жалко и дежа вю. Един за всички, всички за един – лъскав КУР.

старите манекени

Posted in БЛОГ with tags on 04.03.2010 by danailp

витрините захвърлят удивени
през обсидиановите си вени

не туй което във париж съгледа
синът на крачола с далекогледа

а голи манекени пак такива
без дрехи както липо им отива

и аранжорките същи дриади
увиват окол тях снагите млади

загръщат ги с гирлянди и с лиани
перуки мигли атрибути длани

и зеленчуците са от пластмаса
и струва ти се че по гурко лазят

танцувайки туист тъй съкровени
пластмасовите голи манекени

привечер ах  далече са вразите
и между тях секс кукла се размята

с букла навита съща ученичка
не тропкай тъй по мен мило момиче

отде си слязла ето ме при шипка
не ме гони виж кирил и методий

решиха като вас да потанцуват
и коленете им се гънат щурави

кога бе  дъжд среднощ туристи куки
витрините подминаха безуки

но аз видях и снимах клип с туиста

Брейни

Posted in Боса по асфалта, Възпитание на чувствата on 04.03.2010 by dittablack

Руми Райкова


Тя хукна да дири отворените си усти.

Само да не си мислите, че Брейни има не знам колко си усти. Не познавам жена с повече от три усти. Освен четириустата ми бавачка, но не мога да се доверя напълно на такъв далечен смътновлажен спомен, вероятно от тогава съм смътносбъркан, смътносмотан и хард онаниращ. Понякога съм груб със себе си, но го правя, само в случаите, в които душата ми ме обижда на „женчо”. Бях много красиво момченце, позната история –от малък ми налитаха потни лелки, и някои не дотам потни. Сега, от висотата на годините, подплашеното ми съзнание си дава сметка, че съм хиперболизирал- та каква лелка може да е Сиси общата, примерно, при това – само 5 години по-възрастна от мен. И все пак- пресилено е да се каже, че съм безнадеждно обременен, депресиран, комплексиран, комплициран, или както там е думата…не държа да имам богат речник, не съм човек на изкуството. Когато ходя до кенефа, отивам до кенефа, и точка. Обикновено с вестник в ръка. Няма по-голям кеф от това, да седиш на тоалетната чиния, да четеш новините или `Камбаната на водолаза` на Метерлинк. Веднъж дори реших една кръстословица клечейки – решавах я дълго, след като се бях изходил. Когато съм „извинете ме за момент”, съм извинен за момент. Друсал съм круша, пускал съм факс, отвес, и прочие. Единствената май неупотребявана от мен фраза в тоя ред на мисли е „посетих писуара”, или „ще отскоча до вецето”. Всичко това пиша, с ясното съзнание, че съзнанието ми не е ясно. А знаете ли какво е да си пуснеш водата след това. Попитайте Сен-Пол-Ру, ако не знаете за водата, или идете в Росканвел.

Обичам семплите неща, може би защото съм семпъл, и съм прочел всички книги в библиотеката на дядо ми по майчина линия, а той съвсем не бе подполковник или кондуктор, а професор по нещо много тъпо и класическо, без отсянка на модерност, но все пак се ужасяваше от хора, на които им миришат краката и възгледите. А баща ми взел, че станал началник –гара. Може би затова са ме кръстили Гарет. Не знам. Жените намират името ми за секси. Като се разтекат само: „Оооу, Гарет, колко секси ти е нейма”, или „Ооооу, Гарет, за първи път чувам това име, колко интересно”, или „Гарет?!Какъв е произхода на това име? ” –след което следва три минутно пърхане с мигли, намигвания, подмокряния, облизвания и разни такива работи. Но толкова за неинтересуващите ме породи жени. Има и други, всякакви други. Някои от всичките тях не долавят, че баща ми е началник-гара, а майка ми курва. Но аз ще си вляза и без тях с магарето в рая, нали Франсис Жам?

И все пак тя хукна да дири отворените си усти.

Думата дири е архаична, като дирник ми звучи, но не си връзвам кусур, не ми дреме, не ми пука, боли ме фара– да му мислят писателите. Друго е Брейни – да видиш една такава малка и прелитаща по улицата, значи минимум час объркване в душата ти. Като се има предвид, за какви души става дума в наши дни, казвам ви – бих изтърпял 5 килограма схвръхтегло, и още толкова липси, само и само да се състои, каквото там. Дяволска работа е шпионирането на дреболии, Жан Жув, приюти ме в Земята със сиво око. Или не още. Ще пея с Кокто по грегориански, докато не ми се напукат петите. Или докато не опъна петалата, предраги ми Оскар Венслас де Любич Милош, та нали всички мъртви са пияни.

Тичащата Брейни.

Възможно ли е жените да имат чак такива очи, че да те отвинтят. Ял съм само хляб и маргарин, но с маркови дрехи, между нас да си остане. Канабис-поанта, май френд. Тя е жена като тънка франзела, аз съм вълк. И ето го вятъра как лети, как леко се вдигат нагоре, и все по-нагоре малките женски недоумения, белите кахърни въздишки. Кой си ти, вятър…нима онзи подухващият, който никога не знае, но все любопитства. И ето, по-сетне идва дъждът, онзи пердашещият и безжалостен такъв. Дъждът е за сантиментални гейове и розовобузи студентки в такива въздухоплавателни моменти, дъждът е даже красив. Ако бях се случил леко нормален, никога нямаше да съм такъв ненормалник и да се разнежвам. Спихна ли се, няма разпихване. Но когато двама космати манафи са се опитвали да те дупят в казармата – не може да не ти остане и стане. Педали грозни, от жилаво дърво е правен Гарет. В момент на полуосъзнат афект, а има ли такъв?,хаха, им избих зъбите, за да могат с удоволствие да храносмилат всичко, което тогава реших да поднеса в разкървавените им зурли. В тоя момент престанах да бъда Мистър Шляп по Дупето, почти се заобичах. Станах досущ извор, прелюбовна ми Мари Ноел, и „нека други бъдат хора пребогати и честити”.

Брейни.

Аз не виждам нищо друго- може би съм кьорав, може би романтичен. Само копнежа, само тичащата нея – с ноздри, разширени от ужас; и все пак ужас в такава мяра, че ти се струва непристойно да я пожелаеш, освен ако не си перверзен до мозъка на костите си. Дъждът все повече става голям, тромав, може би от красота се обезличава, но глезените й са все по-мокри и обидени. Лошото е, че нейните познати са все перверзници – всички се надпреварват с перверзщината си, обаче накрая очите им стават на кюфтета, чипс, солети, или нещо тестено, направо не ми се бъбри за какви изделия иде реч. Сам аз си слюнча пипалата, но за сега не докосвам Брейни, защото се страхувам, че ще я пропилея. Всичко това води до разкъсвания, до обездихание и пристрастявания с недобър край. Една сивота ме натиска, стискам си крачолите, рисувам си ушите с цвят на маргарин, четката в ръцете ми става все по-голяма и голяма, еротично ми е като авокадо по залез. Гийвик, брато, ела ми на помощ, Спешно.

Това е– тича по улиците Брейни.

Току-виж- надбяга сричките, тревогите, късите си поли и памет. Ехеей. Зелена трева, слуз като никоя друга –тя е най-готината на света, моя малка Брейни, не напразно любовница на състоянията си. Хвърчат й пеперуди в главата, огромни зелени, виолетови и прочие пеперуди. Аз ги виждам, крещя й- не премълчавай никога повече нещата, които те съсипват. Разминаваме се във времето, любов моя. Да, точно така говорят олигфрените, аз съм олигофрен, потича ми лигата от отвращение към мен самият. Искам да съм си пак оня, коравия, да не съм размечтано мекотело, но не мога. Споменах ли майка си? Майка ми беше начална учителка и тайно пописваше поезия. Да, същата онази ярка курва, същата бледа светица, моя майка, Пиер Албе-Биро в рокля, зарадвана със радостта на 7те цвята, а гората й дали бе пълна с процепи сини, не знам. Може би съм взел нещо от нея, може би…Откакто я изпратих, оттогава я чакам, но тя вече не помни надрусаните от упойки дни. Най-много ме разплакват кучките, котетата са за галене. Правя с часовниците разни неща, но нямам мустаците на Дали, нямам нищо от онова, на което се възхищавам. Нищо. Нека си говоря като малоумник, нека порязвам състоянията с бръщолевене. А тя е цялата от настроения и рокли – моята майка. Баба ми е била оплаквачка, дееба, баба ми по бащина линия, не знам каква друга е била, но като малък правех ако в оранжево цукало, а тя винаги ме пошляпваше по дупето, така противно беше всичко това, както и си го спомням. О, клети сине на Лай и Йокаста, и на баба не случи.

Брейни.

На колко ли години е, днес не съм в състояние да разбера, но със сигурност между 25 и 28 е, малката красива старица, мръсницата с червена уста. Особено когато махне с ръка, и отсече „ Ах, толкова е кратък живота, стига порка, вредиш си”. Да, така се изразява тя, представете си –„Стига порка, вредиш си”. И това, когато не върти дупето си след злоупотреба с марихуана. Само олющеното коляно, заскреженото проблясване в зениците, и още няколко подобни детайла, издават, че нещо не е наред с възрастта на Брейн, с времето, което я обитава, с обидчивите сезони, с бежовите й сандали, влюбени в тъгата. Ласките ми горят от обида, устата ми е суха. Загубих нишката на паяжината, дръжката на вратата се изтърка от повторение, крепя се на болката си, о тичаща моя, с мокри бели глезени. Знам, че лъскате бастуна от нетърпение да ви кажа как запотявахме стъклата в екстаз, и колко засрамени бяха всички вещи край нас; колко пъти се гаврехме с побърканият китаец от магазина за кукли и с оная смотанячка от първият етаж, която порозовяваше от възбуда при гласът на Хулио Иглесиас; или как Брейни възбудено гризеше ноктите си, червива от емоции, докато ендорфините ни се кикотеха; как й шепнех с червено чувство, по-голямо от петолъчка – обичам те. Обливах се в пот, когато усещах влагата между бедрата й, тя ахкаше и пронизваше лицето ми с мъгла, къдрехме дифенбахията, неизтощимо се захласвахме, веждите й сажди се гърчеха като две Фриди, после избухвах в анимационното филмче зад челото й; и се смеехме на тлъстите си намерения, разчеквах й сърцето досущ Пиер Риверди, после утихвах като другарят Слънце в загубеното време на Жак Превер, и клошарският ми мозък бе изпразнен, полегнал до ситите илюзии, умираше ми се, но не, дума няма да спомена повече за чукане, говори ми се за любовта, защото съм тиквеник, като онзи, който майка ми правеше всяка Коледа, нали съм пън, объл бъдник,

и нямам своят Анабазис, нито палма, под която да се приютя –о, пак ли хленча?, облажвам те, Сен Джон Перс.

Любовта. Това било най-красивото чувство на света ли…голямо шоу, ахахахах, дами и господа. Тази любов са я кърмили всички жени, казвам ви. Толкова е мека, лека, просълзявам се само като си я представя. Зародиш –хищник. Плод. Още едно сърце, което диша в жената. Всичко е толкова миниатюрно –крайници, личице, илюзии. Лелее…такъв ритник е това любовта. Ама в най-безпомощния гъз, на най голямото отчаяние…Разбира се, в най-дребните и в най-съществените моменти ти дава криле, храни те с най-огромната ласка, само и само да се осъзнаеш някога като изтърсена троха от майчината ти покривка…Но да не издребняваме чак до такава тъжност. Да бих бил Шарл Вилдрак, тя би дошла.



Брейни хукна да дири отворените си усти.
Тя е моя, но повечето хора не подозират. Мозъка ми дори се напъва да я обожава –отгоре, отдолу, отвсякъде. Малката навременна Брейни, която всеки миг ще ме отсвири. Тя не може да води диалози, защото е прекалено някаква си, и не търпи възражения. Прави се на глупава, но не е. Ето това е тя – много мъжко момиче. Исках да я утеша, но за благодарност ми разби носа, най-любимият от всичките ми разбити носове в живота, все пак. Когато се смее, става ефектно раздвижване на клетките ми. Правила го е с негър, с мечка, дори с лимонена киселина. Мрази да разказвам за нейната уязвимост, но няма как – нали сме съвременници на тъгата си, с еднакво отворени чадъри, при все това различно смахнати. Понякога пуша марихуана. Друг път обичам пролетта с всичките й ухания. Крехък дъжд да ромоли изотвсякъде, да е сладко и едно такова моментно, както подобава на всяко едно усещане в глава обрамчена от дълги, дълги мигли. Но каква е тая тъга…После дъга, после безброй други обли, вредни, лепкави и тем-подобни настроения. Такава си е – роклята й светлосиня, чантата, обувките й –червени. Е, да –не ще забравя и бежовите й сандали. Какви въздишки откъртват даже невинните наглед липи. И е толкова хубаво да не ти пука от локвите, а пък от дъжда косата се подхранва, нали… В памет на моята планета, Ален Боске, друже, и ти Тристан, румънецо, „подай ми ръчицата своя от пух”.



Тя се казва Брейни, малката откачалка, нали помниш.

Зла и засмяна, бедствие по подразбиране, и с малко къса памет, но това не пречи на повечето от нещата да се случват. Утре, когато потокът на мислите става различен, а хладилника се изпразва от нещата, които са престояли.

Сбогом, лукавецо Жакоб, сбогом и на бистрият ти вир. Ще се сгуша между влъхвите ти, Андре, и там ще повярвам, че няма рай, Френо.

Всичко мухлясва, плесенясва, гурелясва, психясва, списва се, утихва. Няма начин, трябва да се обърне навременно внимание на първостепенните за отбелязване неща, иначе им изтича срока на годност, и се провалят пословиците и поговорките. В много от случаите, появяват се бръчки, образува се сухота или мокрота, естествено, както дойде сезона, но изторморзват се сетивата от умора и обтягане, спор няма. Винаги по това време се спускат щори, вдигат се щори. А по вестниците не ги пишат тези неща.